Но графът не беше луд. Графът беше на трийсет и шест години,
нямаше причина да живее, но не беше луд.
Идваше от един свят без илюзии, в който привилегията да си абсолютно
свободен ежедневно биваше заплащана с предчувствието за възмездието, което
внезапно щеше да го застигне , рано или късно. Единствения занаят, на който го
бяха научили почти до мистични умение, беше да предвижда неизбежния апокалипсис в
безкрайната литургия от изтънчени и отчаяни празни жестове. Наричаха я разкош.
Нямаше деца и не искаше да има, а чуждите ненавиждаше, намираше ги комично
безполезни, понеже са лишени от бъдеще. Жените му харесваха и навярно би се
оженил за някоя, за да не усложнява нещата. Но обичаше своите кучета и никой
друг.
Александро Барико. „Тази история”. Унискорп
Няма коментари:
Публикуване на коментар