Страници

петък, 7 септември 2012 г.

Бъдещето на историята


Франсис Фукуяма: Бъдещето на историята; Списание „Форин Ъфеърс” (Foreign Affairs), бр. 1, 2012


източник: http://sophijski.wordpress.com

Светът се нуждае от сериозна интелектуална дискусия за социално-икономическото устройство. Настоящата форма на глобализирания капитализъм разрушава базата на средната класа, на която почива либералната демокрация.
Нещо странно се случва в света. И глобалната финансова криза, започнала през 2008 г., и днешната криза на еврото са следствие от функционирането на модела на слабо регулиран финансов капитализъм, който се създаде през последните 30 години. Въпреки широко разпространеното раздразнение от мерките за спасяване на Уолстрийт, не се наблюдава сериозен растеж на левия американски популизъм. Напълно разбираемо е, че движението “Окупирай Уолстрийт” ще набира скорост, но най-динамичното популистко движение днес е дясното Чаено парти, чиято основна мишена е регулиращата държава, стремяща се да защити обикновените финансовите спекуланти. Нещо подобно се случва и в Европа, където левите са слаби, а активността на десните популистки партии, точно обратното, расте.
Можем да посочим няколко причини за отсъствието на мобилизация на левите, но главната от тях – това е провалът в сферата на идеите. За предишното поколение идеологията се базираше на икономиката, подкрепена от либертарианското дясно. Днешните леви не успяха да предложат нищо, освен завръщането към старата социалдемокрация. Отсъствието на убедителен прогресивен контра наратив е опасно, защото конкуренцията оказва върху интелектуалните дебати такова положително въздействие, както и върху бизнеса. А сериозната интелектуална дискусия е напълно необходима, защото настоящата форма на глобализиран капитализъм разрушава социалната база на средната класа, на която почива либералната демокрация.

Демократическата вълна
Обществените сили и условия не просто “определят” идеологията, както твърдеше някога Карл Маркс, идеите не могат да наберат сила, ако не са обърнати към нуждите на голям брой обикновени хора. Либералната демокрация днес е основна идеология в почти целия свят, отчасти защото тя отговаря на нуждите на едни или други социално-икономически структури и се прокарва от тях. Промените в тези структури може да има идеологически последици, също както и идеологическите промени да доведат до социално-икономически промени.
Почти всички влиятелни идеи, оформили човешкото общество през последните 300 години, са били по своята същност религиозни, освен едно важно изключение – конфуцианството в Китай. Първата голяма светска идеология, имаща дългосрочно влияние върху световното развитие, е либерализмът. Доктрина свързана с растежа през ХVІІ век първоначално на търговската, а след това и на средната класа в определени части на Европа. /Под “средна класа” разбирам хора, които по доходи не се намират нито на върха, нито на дъното на обществото; имат поне средно образование и притежават недвижимост, стоки за дълготрайно ползване или собствен бизнес/.
Както твърдят мислителите класици – Лок, Ментескьо, Мил – либерализмът предполага, че легитимността на държавата се основава на нейната способност да защитава индивидуалните права на гражданите, като едновременно с това държавната власт трябва да бъде ограничена от закона. Едно от фундаменталните права, които трябва да бъдат защитени, това е правото на частна собственост. “Славната революция” 1688-1689 г. в Англия е изиграла ключово значение за развитието на съвременния либерализъм. Тогава за пръв път е закрепен конституционният принцип – държавата не може да облага гражданите с данък законно без тяхното съгласие.
Първоначално, не е било задължително под либерализъм да се подразбира демокрация. Вигите, подкрепящи конституцията от 1689, са били предимно най-богатите собственици в Англия, парламентът през този период е представлявал по-малко от 10% от населението. Много класически либерали, включително Мил, много скептично са се отнасяли към добродетелите на демокрацията: те са смятали, че отговорното политически участие изисква образование и определен статут в обществото. т.е. наличието на собственост. До края на ХІХ век практически във всички европейски страни избирателното право е било ограничено с имуществен и образователен ценз. Избирането на Андрю Джексън за американски президент през 1828 г. и неговото решение за отмяната на имуществения ценз при гласуването, поне за белите мъже, е първата важна победа по пътя към устойчивите принципи на демокрацията.
В Европа изключването на голяма част от населението от политическия процес и увеличаването на работническата класа са подготвили почвата за появата на марксизма. “Комунистическият манифест” е бил издаден през 1848, когато революции са пламнали в почти всички големи европейски страни, освен Великобритания. Така е започнал века на борбата за лидерство в демократичното движение между комунистите, готови да се откажат от процедурната демокрация /многопартийните избори/ в полза на това, което са смятали за съдържателна демокрация /икономическото преразпределение/, и либералните демократи, които са вярвали в разширяването на политическото участие при осигуряването на върховенството на закона, защитаващ индивидуалните права, включително правото на частна собственост.
Залогът е бил подкрепата на новата работническа класа. Ранните марксисти са смятали, че ще могат да победят благодарение на численото си превъзходство: когато избирателното право е било разширено в края на ХІХ век, такива партии, като британските лейбъристи и германските социалдемократи, са започнали да се увеличават стремително, представлявайки заплаха за хегемонията на консерваторите и традиционните либерали. Подемът на работническата класа е предизвикал ожесточена съпротива, често с използването на недемократични средства, в отговор комунистите и много социалисти са се отказали от официалната демокрация, избирайки пътя на директно превземане на властта.
През първата половина на ХХ век сред прогресивната левица е съществувал стабилен консенсус. Те единодушно са смятали, че някаква форма на социализъм – държавен контрол върху основните отрасли на икономиката с цел осигуряването на равно разпределение на богатствата – е неизбежна за всички страни. Даже консервативният икономист Йозеф Шумпетер е написал в своята книга “Капитализъм, социализъм и демокрация” през 1942 г., че социализмът в крайна сметка ще удържи победа, защото капиталистическото общество само се подкопава в културен план. Подразбирало се е, че социализмът в съвременното общество ще представлява волята и интересите на голямото мнозинство.
Но даже, когато на политическо и военно ниво са се разгръщали големите идеологически конфликти на ХХ век, в социалната сфера са случвали най-важните промени, подкопаващи марксисткия сценарий.
Първо, реалният стандарт на живот на работническата класа непрекъснато се е повишавал, в крайна сметка много работници или техните деца са могли да преминат в средната класа. Второ, в относително изражение работническата класа е престанала да расте и даже е започнала да се съкращава, особено през втората половина на ХХ век, когато сферата на услугите е започнала да изтласква индустриалното производство в така наречените постиндустриални икономики.
Накрая, появява се нова група бедни или хора в неравностойно положение, която е под работническата класа – нееднородна смес от расови или етнически малцинства, неотдавнашни имигранти, а също така социално изолирани групи, като жени, хомосексуалисти или инвалиди. В резултат на тези промени старата работническа класа в мнозинството индустриално развити общества се превръща в още една група на интереси, използваща политическата власт на синдикатите за защита на достигнатите по-рано с такъв труд блага.
Освен това, икономическият клас не се превърна в знамето, под което би могло да се мобилизира за политически действия населението на индустриално развитите страни. Вторият Интернационал получи тревожен сигнал през 1914 г., когато работниците в Европа отхвърлиха призивите за класова борба, сплотявайки се около консервативните лидери, крещящи националистически лозунги; подобна схема работи и днес.
Много марксисти са се опитвали да обяснят това с така наречената от философа Ърнест Гелнър теория за неправилното обръщение: “Също както радикалните мюсюлмани шиити смятат, че архангел Джибрил /Гавраил/ е направил грешка, предавайки на Мохамед, посланието, предназначено за Али, така и марксистите предпочитат да мислят, че духът на историята или човешкото съзнание е извършило ужасен пропуск. Тревожният сигнал е била насочен към класите, но заради някаква страшна пощенска грешка той е получен от нацията”.
Гелнър смята, че в съвременния Близък Изток религията изпълнява функция, сходна с национализма: тя ефективно мобилизира хората, защото, за разлика от класовото съзнание, има духовно и емоционално съдържание. Също както в края на ХІХ век европейският национализъм се е дължал на миграцията на населението от селските местности в града, така и ислямизмът е реакция на урбанизацията в съвременното общество в Близкия Изток. Писмото на Маркс никога няма да бъде доставено до получателя с името “Класа”.
Маркс е смятал, че средната класа или най-малкото прослойката, притежаваща капитал, която той е наричал “буржоазия”, винаги ще бъде малобройно, привилегировано малцинство в съвременното общество. Вместо това буржоазията и средната класа стават мнозинството от населението на най-развитите страни, което се превръща в сериозен проблем за социализма. От времето на Аристотел мислителите са смятали, че стабилната демокрация се основава на широка средна класа, а обществата, разделени на богати и бедни, са изложени на олигархическо доминиране и популистки революции.
Когато мнозинството развити страни са успели да създадат общество, основаващо се на средната класа, привлекателността на марксизма е започнала да се топи. Сред малкото места, където левият радикализъм е останал влиятелна сила, са районите с голямо неравенство, такива като Латинска Америка, Непал и бедните региони на Източна Индия.
Това, което политологът Самюъл Хънтингтън нарече “трета вълна” на глобалната демократизация, която започна в Южна Европа през 70-те години и достигна кулминацията си с падането на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 г., увеличи броят на изборните демокрации в света от почти 45 през 1970 до над 120 в края на 90-те години на ХХ век. Икономическият растеж доведе до появата на нова средна класа в такива страни, като Бразилия, Индия, Индонезия, ЮАР и Турция.
Както отбеляза икономистът Мозес Наим, тази средна класа е относително добре образована, притежава собственост и е технологично свързана с външния свят. Тя поставя искания към правителството и лесно се мобилизира благодарение на достъпа до технологиите. Затова не е учудващо, че главните активисти на “арабската пролет” станаха образованите тунизийци и египтяни, чиито очаквания, свързани с работни места и политическо участие, не можеха да се осъществят при съществуващите диктаторски режими.
По принцип не е задължително представителите на средната класа да подкрепят демокрацията: както и всички останали, те са актьори, движени от лични интереси, те искат да завещаят своята собственост и положение. В такива страни, като Китай и Тайланд, представителите на средната класа се страхуват от исканията на бедното население за преразпределението на благата, и по тази причина подкрепят авторитарните правителства, които защитават техните класови интереси. Освен това, демокрацията невинаги удовлетворява очакванията на средната класа и ако това не се случи, могат да избухнат вълнения в нейните редици.
Не по-лоша алтернатива?
Днес съществува глобален консенсус по повод легитимността на либералната демокрация, поне по принцип. Както пише икономистът Амартия Сен, “макар демокрацията да не се прилага и приема навсякъде, според общоприетата гледна точка, демократичната форма на управление сега е достигнала положение, когато я смятат като цяло за правилна”. В най-голяма степен я приемат в страните, достигнали такова ниво на материално благополучие, където мнозинството граждани могат да се смятат за представители на средната класа. По тази причина се наблюдава връзка между високото ниво на развитие и стабилността на демокрацията.
Някои общества, като Иран и Саудитска Арабия, отхвърлят либералната демокрация, отдавайки предпочитание на ислямската теокрация. Но тези режими са в задънена улица и те се държат единствено благодарение на огромните петролни запаси. Арабският свят не участва в третата вълна на демократизация, но “Арабската пролет” показа, че и там обществото може да бъде мобилизирано срещу диктатурата, също както това се случи в Източна Европа и Латинска Америка.
Разбира се, това не означава, че в Тунис, Египет или Либия пътят към пътят към правилно функциониращата демокрация ще бъде лесен или идеално правилен, но позволява да се предположи, че стремежът към политическа свобода не е характерна черта на европейската и американска култури.
Най-голямото предизвикателство към либералната демокрация в съвременния свят отправя Китай, който съчетава авторитарна форма на управление с частично пазарна икономика. Китай е наследил продължителна и горда традиция на бюрократично управление от високо качество, която е на 2000 години. Китайските лидери успяха да извършат много сложен преход от централизирано планово стопанство от съветски тип към динамична и открита икономика. И трябва да отбележим, че те се справиха с тази задача доста компетентно.
Честно казано, с по-голяма компетентност, отколкото днес ни показват американските лидери при осъществяването на своята макроикономическа политика. Мнозина днес се възхищават от китайската система не само заради икономическите й показатели, но и защото тя позволява да се приемат големи, трудни решения доста бързо в сравнение с агонията и политическия паралич, от който през последните години страдат САЩ и Европа. След неотдавнашната финансова криза самите китайци започнаха да пропагандират “китайския модел” като алтернатива на либералната демокрация.
Но китайският път едва ли ще се превърне в сериозна алтернатива на либералната демокрация извън пределите на Източна Азия. На първо място той има определена културна специфика: китайската система на управление се базира на продължителна традиция на меритократично рекрутиране, изпити за приемане на държавна служба, особена роля на образованието и уважение на авторитета на технократите. Малко развиващи се страни могат успешно да приложат този модел, тези, които са успели, например Сингапур и Южна Корея, вече са се намирали в китайската културна зона. Самите китайци скептично се отнасят към износа на своя модел, така нареченият пекински консенсус това е по-скоро западно изобретение, отколкото китайско.
Също така не е ясно, доколко този модел е устойчив. Нито осигуряваният от износа растеж, нито приемането на решения от горе на долу могат да дават винаги резултати. Самият факт, че китайското правителство не разреши открито да се обсъжда катастрофата на високоскоростния влак миналата година и не успя да подведе под отговорност министерството на пътищата и съобщенията позволява да се предположи, че съществуват и други бомби със закъснител, скрити зад фасадата на ефективното приемане на решения.
Накрая, Пекин е уязвим от морална гледна точка. От ръководителите на различни нива се изисква уважение на достойнството на гражданите. Всяка седмица има протести срещу конфискациите на земи, екологичните нарушения или корупцията на някой чиновник. Докато се наблюдава стремителен растеж, тези злоупотреби ще могат да бъдат скрити. Но той няма да продължава винаги и на властите ще им се наложи да заплатят висока цена за натрупаното недоволство. Режимът повече няма идеал, около който може да обедини хората. Комунистическата партия, която уж се придържа към принципите на равенството, управлява общество, където процъфтява неравенството.
Затова стабилността на китайската система в никакъв случай не може да се възприема като аксиома. Китайското правителство твърди, че заради културните особености гражданите винаги ще предпочетат благополучието, осигурявания от диктатурата растеж, отказвайки се от неспокойната демокрация, която заплашва социалната стабилност. Но едва ли растящата средна класа в Китай ще се държи по различен начин от този в останалите региони на света. Други авторитарни режими могат да се опитат да повторят успеха на Пекин, но е малко вероятно, че голяма част от света след 50 години ще изглежда като днешен Китай.
Бъдещето на демокрацията
В света днес съществува взаимна връзка между икономическия растеж, социалните промени и върховенството на либерално-демократическата идеология. И същевременно конкурентоспособна идеологическа алтернатива не се появява. Но някои тревожни икономически и социални тенденции, ако те се запазят, могат да поставят под заплаха стабилността на съвременните либерални демокрации и да развенчаят демократичната идеология в днешното и разбиране.
Социологът Барингтън Мур едно време беше заявил категорично: “Няма буржоа – няма демокрация”. Марксистите не осъществиха своята комунистическа утопия, защото зрелият капитализъм създаде общество, чиято основа беше средната, а не работническата класа. Но ако по-нататъшното развитие на технологиите и глобализацията подкопае средната класа и направи невъзможно достигането на статут на средна класа за мнозинството граждани на развитите страни?
Вече са очевидни много признаци, че тази фаза на развитие вече е започнала. От 70-те години на ХХ век средните доходи в реално изчисление преживяват стагнация. Нейното икономическо въздействие до определена степен се смекчаваше благодарение на това, че за последното поколение в мнозинството американски семейства двама души започнаха да печелят.
Освен това, както отбелязва икономистът Рагурам Раджан, тъй като американците не искат да участват в директното преразпределение на благата, САЩ през последните години използват много опасна и неефективна форма на преразпределение, субсидирайки ипотеките за семейства с ниски доходи. Тази тенденция, за която съдейства притокът на ликвидност от Китай и други държави, създаде през последните десет години на много американци илюзията за постоянно повишаващ се жизнен стандарт. Спукването на ипотечния балон през 2008-2009 стана жестоко завръщане към средното ниво. Днес американците ползват евтини мобилни телефони, дрехи и Фейсбук, но все повече хора не могат да се позволят своя къща, медицинска застраховка или достатъчен размер на пенсията.
По-тревожен феномен отбелязаха финансистът Питър Тил и икономистът Тейлър Коуън – благата от последните вълни технологични иновации се разпределиха непропорционално сред най-талантливите и добре образовани членове на обществото. Този феномен съдейства за същественото увеличение на неравенството в САЩ за последното поколение. През 1974 г. 1% от най-богатите семейства получаваше доход от 9% от БВП, през 2007 г. този дял се увеличи до 23,5%.
Търговията и данъчната политика вероятно са ускорили тази тенденция, но основното “зло” са технологиите. На ранните етапи на индустриализация – в епохата на текстила, въглищата, стоманата и двигателите с вътрешно горене – благата на технологичните промени на практика винаги да достигали до различни слоеве на обществото благодарение на заетостта. Но това не е природен закон. Днес живеем в епоха, която Шошана Зубов нарече “ера на умните машини”, когато технологиите са способни да заменят много човешки функции, включително сложни. Всеки голям пробив в Силиконовата долина означава премахването на нискоквалифицирани работни места в други сфери на икономиката и тази тенденция едва ли ще изчезне в близко бъдеще.
Неравенството е съществувало винаги като резултат от природните различия в таланта и характера. Но технологичният свят съществено задълбочи тези различия. В аграрното общество на ХІХ век хората с математически възможности не се имали големи възможности да печелят от своя талант. Днес те могат да станат финансови магьосници или създатели на програмно осигуряване, получавайки при това все по-голям дял от националното богатство.
Друг фактор, подкопаващ доходите на средната класа в развитите страни, е глобализацията. С намаляването на транспортните и комуникационните разходи, а също така с присъединяването към глобалните трудови ресурси на стотици милиони работници от развиващите се страни, работата, която е изпълнявала старата средна класа в развития свят, сега струва много по-евтино на други места. При икономическия модел, чийто приоритет е максимизирането на съвкупния доход, аутсорсингът е неизбежен.
Разумните идеи и твърдата политика биха могли да намалят щетите. Германия провежда успешен протекционистки курс за запазване на значителна част от производствената база и индустриалните трудови ресурси, като едновременно с това нейните компании остават конкурентоспособни в света. САЩ и Великобритания, точно обратното, с радост се присъединиха към постиндустриалната икономика на услугите. Свободната търговия вече не е теория, а идеология: когато членовете на американския Конгрес се опитаха да въведат търговски санкции против Китай в отговор на занижения курс на юана, те бяха обвинени с негодувание в протекционизъм.
Имаше много радостни приказки за икономиката на знанието, за това, че мръсната, опасна работа в производството неминуемо ще бъде изместена, а високообразованите работници ще се заемат с интересни и креативни начинания. Това се оказа само тънка завеса, скриваща суровата реалност на деиндустриализацията. При това остана незабелязан факта, че благата от новия ред се концентрираха в ръцете на много малка група хора в сферата на финансите и високите технологии, чиито интереси доминират в медиите и общополитическите дискусии.
Отсъстващите леви
Едно от най-удивителните явления след финансовата криза е, че за момента популизмът прие предимно десни, а на леви форми.
Макар американското Чаено парти да е антиелитно по своята риторика, неговите членове гласуват за консервативни политици, работещи за интересите на същата тази финансова и корпоративна върхушка, която презират. Този феномен може да има няколко обяснения, включително дълбоко вкоренилата се вяра в равните възможности, а не в равенството на резултатите, а също така, че културните въпроси, като абортите и правото на оръжие, се пресичат с икономическите.
Но главната причина за отсъствието на лява популистка сила лежи в интелектуалната сфера. Изминаха вече няколко десетилетия от времето, когато някой от левите беше способен да направи подробен анализ на случващото се в структурата на развитите общества на фона на икономическите промени и да предложи реалистична програма за действие, която би имала шансове да защити обществото, основаващо се на средната класа.
Основните насоки на лявата политическа мисъл през последните две поколения бяха, честно казано, провалени както концептуално, така и в качеството си на инструмент за мобилизация. Марксизмът отдавна е мъртъв, а малцината останали негови привърженици вече стоят на прага на домовете за възрастни хора. В академичните леви кръгове той беше заменен от постмодернизъм, мултикултурализъм, феминизъм, критична теория и други разпокъсани интелектуални течения, които по-скоро бяха фокусирани върху културата, отколкото върху икономиката.
Постмодернизмът започва с отричането на възможностите за какъвто и да било господстващ наратив в историята или обществото, което подкопава неговият собствен авторитет като рупор на мнозинството, чувстващо предателството на елитите. Мултикултурализмът обосновава жертвеността на всяка група чужденци. На базата на такава разпокъсана коалиция е невъзможно създаването на масово движение: мнозинството представители на работническата класа и нисшите слоеве на средната класа, принесени в жертва на системата, са консерватори в културен план, и няма да искат, да бъдат видяни в компанията на такива съюзници.
Каквото и да е теоретичното оправдание използвано в програмата на левицата, нейният най-голям проблем е липсата на доверие. През последните две поколения, основните течения при левицата следваха една социалдемократическа програма, която се концентрираше върху предоставянето от страна на държавата на цяла поредица от услуги като пенсии, здравно осигуряване и образование.
Този модел днес вече е изчерпан: социалните държави са раздути, бюрократични и негъвкави; чрез структурите на държавния сектор те често се контролират от същите тези организации, които по идея трябва да изпълняват чисто служебна административна функция. И, което е още по-важно, те са финансово неустойчиви, отчитайки застаряването на населенията буквално навсякъде в развития свят. По такъв начин, когато съществуващите социалдемократически партии дойдат на власт, те вече нямат друга претенция, освен да бъдат пазачи на една социална държава, създадена преди много десетилетия; никоя от тях не разполага с нова, интересна програма, около която да се обединят масите.
Идеология на бъдещето
Представете си за малко неизвестен автор, който сгушил се някъде на тавана, се опитва да формулира идеологията на бъдещето, способна да осигури реалистичен път към свят със здраво общество на средна класа и стабилна демокрация. Каква би била тази идеология?
Тя би съдържала най-малко два компонента, политически и икономически. В политическо отношения новата идеология трябва да потвърди превъзходството на демократическата политика над икономиката, а също така отново да закрепи легитимността на държавата като изразител на обществените интереси. Но програмите, които тя трябва да прокарва за защита на живота на средната класа, не могат само да се опират на съществуващия механизъм на държавата на всеобщото благополучие.
Тази идеология някак си трябва да промени държавния сектор, превръщайки го в независим от заинтересованите лиза и да използва при това новите, основаващи се на технологии подходи за предоставянето на услуги. Тя трябва решително да заяви необходимостта от преразпределението на благата и да предостави реалистичен път за прекратяването на доминирането на групови интереси в политиката.
В икономическо отношение идеологията не може да започва с осъждането на капитализма, като че старият социализъм е още жива алтернатива. Става дума за корекция на капитализма и за това, в каква степен държавата трябва да помогне на обществото да се приспособи към промените.
Глобализацията трябва да се разглежда не като необратим факт, а като предизвикателство и възможност, което е необходимо внимателно да се контролира политически. Новата идеология няма да смята пазара за самоцел, а по-скоро трябва да оценява световната търговия и инвестиции от гледна точка не само на натрупването на национално богатство, но и като принос в процъфтяването на средната класа.
Но постигането на тази цел е невъзможно без сериозна и последователна критика на основите на съвременната неокласическа икономика, започвайки с такива фундаментални положения, като суверенността на индивидуалните предпочитания, а също така представата за общият доход, като точен показател за национално благоденствие. Трябва да се отбележи, че доходите на хората не е задължително да отразяват техният реален принос в обществото. Но трябва да се върви напред, признавайки, че дори ако пазарът на труда не работи ефективно, естественото разпределение на талантите невинаги е справедливо, по тази причина човекът не е суверенна единица, а същество, което в значителна степен се формира от обществото, което го заобикаля.
Много от тези идеи вече частично са озвучавани, нашият автор остава само да ги обедини.
Той също така трябва да избегне и проблема с “грешния адрес”. По тази причина критиката на глобализацията ще трябва да бъде обвързана с националните интереси като стратегия за мобилизация по начин, който да дефинира националния интерес по-изтънчено, отколкото в профсъюзните кампания от типа “купувайте американското”.
Продуктът ще трябва да бъде синтез на идеи както отляво, така и отдясно, откъснати от програмите на маргинализираните групи, които днес представляват прогресивно движение. Идеологията е обречена да бъде популистка; нейното послание започва с критика на елитите, които позволиха да се пожертва благополучието на мнозинството в името на процъфтяването на малцинството, а също така с осъждане на паричната политика, особено във Вашингтон, която носи изгода само на богатите хора.
Опасностите, които крие такова движение, са очевидни: отдръпването на САЩ от тяхната подкрепа за по-отворената глобална система може да предизвика протекционистка реакция в останалите страни. В много отношение революцията на Рейгън-Тачър беше успешна, както се и надяваха нейните привърженици. В резултат светът стана много по-конкурентоспособен, глобализиран и стабилен.
Натрупано е огромно богатство и почти навсякъде в развиващия се свят се появи растяща средна класа, което съдейства за разпространението на демокрацията. Вероятно, развитият свят е на прага на редица технологични пробиви, които не само ще увеличат производителността, но и ще осигурят по-голям брой работни места за средната класа.
Но това е по-скоро въпрос на вяра, отколкото на размишление върху емпиричната реалност от последните 30 години, която сочи в обратната посока. В действителност има много основания да се смята, че неравенството ще се запази и даже задълбочи. Днешната система на концентрация на богатството в САЩ вече работи за собственото си укрепване: както отбелязва икономистът Саймън Джонсън, финансовият сектор използва своите лобисти, за да избегне обременителните и неудобни форми на регулиране.
Училищата за деца на богатите семейства днес са по-добри, откогато и да било преди, а нивото на обикновените училища продължава да се влошава. Елитите във всички общества използват недосегаеми за другите възможности за достъп до политическата система, за да защитят своите интереси, при това отсъства уравновесяваща демократическа мобилизация, способна да поправи ситуацията. Американският елит не прави изключение.
Но мобилизацията няма да се случи до тогава, докато средната класа в развитите страни остава привърженик на идеите на миналото поколение, т.е. докато тя смята, че нейните интереси най-добре се защитават от по-свободните пазари и малките по размер държавни системи. Алтернативната идея вече е на повърхността и й трябва малко, за да се покаже.

Няма коментари:

Публикуване на коментар